Както може би ви е направило впечатление, в последните две седмици малко поизоставихме блога. Причината е, че на мен ми се наложи да отскоча за десетина дни до Аржентина по работа, което автоматично означава, че Лина трябваше да се занимава с нещата ни в Италия. Да я похваля – справила се е отлично, даже е намерила нов клиент. Аз също свърших добра работа в Аржентина и естествено отделих не малко време за сериозни дегустации на тамошната кухня. Не пропуснах, разбира се, да опитам прословутото асадо, за което в Европа се носят какви ли не легенди и най-вече се ширят всякакви рецепти и обяснения, които имат малко общо с истината. Из няколкото български сайта, където се говори за асадо се казва дори, че асадото било, забележете, стек… Хъм – надявам се става дума само за грешка в превода. В някои италиански сайтове пък пише, че месото за асодо се подправя с пипер…Твърдо не!
Както знаете аз съм привърженик на автентичните неща. Всеки е свободен да приготвя храната си както му е най-вкусно, но нека да наричаме нещата с истинските им имена. Като опростен пример за това, мога да ви дам кебабчето, към което ако сложим лук, ще получим не кебабче с лук, ами чисто и просто кюфте. Аналогична е и историята с пастата. Карбонара със сметана, както се поднася на много места в България, не съществува. За сметка на това може да ви поднесат куп други сосове за паста със сметана, които със сигурност ще бъдат много вкусни, но това няма да ви създаде илюзията, че ядете карбонара. Но, да се върна на моето пътешествие до Аржентина и близката ми “среща” с асадото.
В началото ви споменах, че ми се е наложило да “отскоча” до Аржентина. Моля, не ме разбирайте буквално. Пътуването до Южно-Американския континент, натоварен с телекамера, триножник, фотоапарат, компютър, куфар с личен багаж ( приготвен ми от Лина, което означава, че поне половината от нещата вътре, аз лично не бих и помислил да взема), изобщо не може да се нарече “отскачане”. Полетът от Рим до Буенос Айрес продължава около 14 часа. С моите габарити и тегло, един такъв полет в туристическа класа е меко казано мъчение. Важното е, обаче, че всички несгоди, които изтърпях си струваха. Аржентина е прекрасна страна с прекрасни вина, прекрасно месо и не на последно място с прекрасни жени. Ех … ако не си бях взел българка, щях да си взема аржентинка. Но тава в някой следващ живот. И докато аржентинските жени ще си останат недостижим мираж и мечта, то аржентинското месо и най-вече асадото са абсолютно задължителни за всеки турист и единственият недостатък е, че в Европа трудно се намира толкова вкусно телешко месо.
Краят на зимата тук, съвпада с края на лятото там, така че времето беше повече от подходящо за приготвяне на асадо. Любезните и гостоприемни домакини с гордост и удоволствие организираха, в наша чест, вечеря с всичките му аржентински салтанати: от месото и чудесното аржентинско вино до песните и танците на истинските гаучи.
Месото за асадо се взима от страничната част на ребрата на теле на около 24 месеца. Месото от по-младо или по-старо животно не би било подходящо за този тип приготвяне. Тъй като асадо е било и продължава да бъде характерната храна на аржентинските гаучи, които живеейки в пампата нямат условия да го подлагат на някакви специални обработки, то просто се посолява по разрезите и се пече. Естествено има и някои тънкости, които не са за пренебрегване. Много важно е месото да бъде нарязано по правилен начин – самите ребра се “накълцват” на няколко места, но така че да се запази целостта на самото парче, което от своя страна се привързва с помощта на обикновена тел към специално приготвено за целта метално пособие с форма, силно наподобяваща на кръст. Веднъж готов, кръстът се забучва на разстояние от около 40 – 50 см. от добре разгорения огън. Това разстояние може да варира в зависимост от посоката и силата на вятъра, който в пампата никога не липсва. За опичането на асадо от около десет килограма са нужни приблизително три часа като през това време кръстът с месото бива накланян или извъртан по посока на огъня за да бъде печенето равномерно. Задължително асадо трябва да бъде алангле, защото в противен случай ще бъде невъзможно за ядене – все пак е прясно телешко, което не е претърпяло абсолютно никакви специални обработки.
На края, искам да си призная, че не бях ял толкова вкусно и ароматно телешко месо. По – принцип съм твърд привърженик на италианската говеждата раса Киянина и най-вече на оставеното да узрее поне за десетина дни месо. За това, от както съм се прибрал в Италия, вече няколко дни, ми се върти из главата идеята за едно следващо пътуване до Аржентина, когато ще имам, повече време и възможност да приложа някоя италианска техника за готвене на това превъзходно месо.
Ето къде бях всъщност:
Разхищение на ресурси. Толкова дърва за едно парче месо...
ОтговорИзтриванеБлазя му на пътувалия и хапналия асадо в оригинал!