Ядеш за да живееш или живееш за да ядеш? Mangi per vivere o vivi per mangiare?

Малката ни дъщеря ни е много злояда и непрекъснато се чудим какво да измислим за да я накараме да яде. Измежду всички вкусотии, които приготвяме у дома тя си предпочита пържените картофки, нутелата (която предстои да бъде обявена за опасна за здравето) и няколко други не до там здравословни неща. Наскоро, в отчаянието си от нейната упоритост да яде само „паста ин бянко“, демек макарони само с масло, реших да и задам един философски въпрос: „Според теб, хората ядат за да могат да живеят или живеят за да могат да ядат?“ Тъй като току-що ми беше изстреляла „ Ооо, пак ли ще ядем?“ въпросът ми я завари съвсем неподготвена. Естествено, малката хитруша бързо се окопити и макар, че питането ми очевидно я обърка ми каза: „Аз съм малка и трябва да ям за да порасна!“ „Добре де - продължавах да упорствам аз, ние сме големи и не трябва да ядем за да порастваме, но все пак се храним?“ „Да, защото на вас ви харесва!“ След този отговор я оставих на мира да си похапва поредната паста ин бянко, докато ние се наслаждавахме на спагетите в студен сос от доматчета даттерини. То, какво ли друго да ядеш в тия юнски жеги? Замислих се обаче, не над философските въпроси от типа за кокошката и яйцето или защо се храним – за да живеем или живеем за да се храним? Съвсем простичко, без никакво усилие, дъщеря ми ми беше отговорила. Почти никога не си даваме сметка, че се храним не само защото изпитваме глад, а защото ни харесва. Дори понякога приготвянето на храната да се превръща в досадно задължение, трудно ни е да си представим което и да е по-важно събитие или празник в нашия живот, което да не завършва на масата с пийване и хапване, както си му е редът. Храната и нашето отношение към нея е сред основните, ако не и основния признак и белег на нашата същност. Естествено не говоря за крайностите и болестните състояния като чревоугодничеството или булимията. Храната може и трябва да бъде мост между културите, поколенията, времето. Не е все едно с какво ще заситим глада си. Когато сме „малки“ се храним за да пораснем, порасналия човек трябва да си дава сметка, че начините, по които задоволява неизбежната си нужда от храна, отразяват не само битието му, но и неговата култура.