НЕДЕЛЯ СУТРИН - версията на Фулвио

Всичко, което ще прочетете тук няма връзка с действителни лица и събития. Изключение правят главните герои, чиито виждания за света и за нещата в него, в това число и семейния живот на двойка от различни националности, са пречупени през гледната точка на авторката. Изложени са размисли и наблюдения върху битовата страна на феномена, наречен Глобализация и последствията от свободното движение на хора, стоки и храни през границите. 



 Казвал ли съм ви досега, че по принцип съм ранобуден.  През седмицата обикновено ставам първи. Денят ми започва така: зареждам кафеварката, разхождам кучето, приготвям закуска за щерката (само защото Лина не закусва), будя Лина – в този ред. В промеждутъка взимам душ. Лина казва, че съм цяло съкровище, но да не си навирвам много носа от това, защото всички български мъже правели така. Правели го били всяка сутрин. После в службата между колеги си разказвали подробности. Е, понякога преувеличавали, но това било в кръга на нормалното. Хъм. На мен тая работа ми се струва малко нещо странна, но какво да се прави като съм си взел българка. Българските мъже трябвя да са ми благодарни за това, че съм довел Лина в Италия, та поне нея да не я мислят сутрин.  Ние италианците обичаме да правим други неща сутрин, но...

Българските жени, сутрин, в неделя само, правели закуската. Не мога да си кривя душата и да не кажа, че в това отношение Лина си е българка, та дрънка. (Лина ми превежда какво пише под моя диктовка и нещо не мога да схвана какво е това „та дрънка”,а вие?) Става тя всяка неделя и прави закуска. Пържени филийки прави – аз им викам „стифилийки”, така ми е останало още от времето, когато  единствената дума, която знаех на български беше хлЕб, а... и една друга знаех, ама за нея друг път.  Панякога Лина ми носи неделната закуска в леглото. Ако това се случи в период с благоприятни  за женската психо-физика  лунни влияния, след закуска се отдаваме на релаксиращи ритуали за утвърждаване на българо-италианската дружба. Ако обаче неделяте се падне в ден, в който по някаква непонятна за мен логика Луната е под еди-какъв си неправилен наклон – е тогава нещата, да кажем, се развиват по друг сценарии.  Червената лампичка ми светва още, когато чуя възходящите интонации в гласа и, когато казва: „Амореее... „ Това по-дълго „е” на края никога не предхожда запазване на статутквото. Следва отвличаща вниманието фраза и задължително неочакван край.  Така че не се подлъгвам по последвалото:

  -Хайде, амореее, че ще ти изтинат филийките.

Продължавам да се правя  на заспал и си мисля, че след десет годишен съжителски стаж, съм в състояние да усетя още в зародиша им всички напъни на българската женска дипломатичност. Знам си и че няма къде да им избягам и за това  се опитвам с още затворени очи, на сляпо, дето се вика, да пресметна евентуалните поражения. Значи: за една минута ме нарече два пъти аморе, донесла ми е закуската и кафето в леглото, притеснява се да не изтинат филийките...Какво ли е намислила!? Не мога да отгатна и предпазливо отварям очи. Гледам я как си рови захласната из гардероба и докато все още се чудя дали да не обява, че нещо съм се секнал в кръста, бивам разкрит:

- Аааа, добро утро, аморе, хайде хапвай и да слезеш после долу, че мивката в кухнята нещо май ще се запушва…

 Олекна ми. Честно казано си представях нещо по страшно като например, неделен шопинг тур.

 Хапвам си бавничко аз стифилийки, пийвам си кафето, протягам се, изръмжавам нещо си, когато дочувам глас измежду рафтовете на гардероба и някакви там дежурни приказки, че нямало какво да облече и докато още не се е материализирала идеята за шопинг тура, се изнизвам от леглото и слизам в кухнята.

Отварям вратата и за малко не бивам повален от кучето, което се стрелва между краката ми, издавайки странни звуци. Получавам удар в носа и от очите ми започват да се стичат сълзи, докато пипнешком и кашляйки отварям прозореца и протягам врат на вън за да поема глътка въздух. Вече буден окончателно, решавам, че Лина е решила да работи за военната индустрия, изобретявайки нов отровно-сълзотворен газ. След малко обаче, димната завеса се вдига и установявам, че чисто и просто е забравила на котлона тигана с олиото. Уверявам се, че специалният ми любим тиган не е участник в текущите мирно - военни действия и си отдъхвам. Започвам мислено да отработвам план за контра атака. В това време и Лина слиза долу, а след нея се завръща в кухнята и кучето с вирната опашка: 

- Какви са тия пушеци? Какво става тука? – пита Лина със скръстени ръце, гледайки подозрително;

Сега, няма да ви занимавам с подробности и да ви обяснявам как се стигна до там, че се оказах виновен за изгорелия тиган, защото видите ли, вместо да се излежавам, съм можел да сляза по-рано в кухнята и нямало да се стигне до всичко това. Бла –бла. Знаете как е с жените. За сметка на това историята със запушената мивка разреших много простичко – има си водопроводчици за тая работа. Значи - ще чака до понеделник. Това ме подсети, че този ден беше неделя. Вдигнах телефона и се разбрах с Джанни, че ще дойде да гледаме мача след обед. Той пък се оказа, че вече се бил уговорил с Пино, та ми се получи още по-добре. Ако има нещо, което Лина да мрази, то това е калчото и най-вече италианските запалянковци, особено когато се разположат на собствения и диван, пред собствения и телевизор в неделя следобед. Включвам в групата и кучето, което в тоя период на годината си сменя козината. Йес.

Вива Интер! Вива Муриньо!

Очаквайте скоро:

НЕДЕЛЯ СУТРИН – версията на Лина